Бързаш

Пак бързаш. Закъсняваш, краката ти те водят по инерция. Знаеш къде отиваш, но мислите ти са някъде другаде. Дима от цигарата, която толкова настойчиво пушиш, замайва главата ти. Винаги има време за една цигара си повтаряш на ум. Кафето от машината до входа се разлива върху кецовете ти, защо трябваше да го взимаш точно сега. Мислиш как трябва да ги изпереш, ама те май не си отиват много с тия дънки, но нищо, в 7 сутринта никой няма да забележи. Трябваше да изядеш онази мусака от вчера, докато се прибереш ще се развали. Този човек дето те размина можеше да мине по на ляво, а не да те удря с рамо. Те хората са станали едни... Поглеждаш си часовника, нервничиш както всяка сутрин. Косата ти стърчи, имаш да миеш чинии, ама как нищо не погледна за контролното... Защо ти трябваше снощи да стоиш до не-знам-си-колко-часа, за да видиш само още един, два, три епизода от сериала. А тези 4 бири, нали щеше да бъде само 1, ама то времето беше толкова хубаво, щеше да е грехота. Вече виждаше входа, забърза крачка и вратите се отвориха. Издиша звучно. Беше тук и почти беше на време. А докато всичко това минаваше през ума ти, изпусна един толкова красив и кратък момент. Точно този тук. Там до оградата едно малко жълто цвете се бореше за своето място. За светлината и въздуха, с тежкия бетон, който го обгръщаше. А там до сивите тежки огради, то успяваше да съществува в една връждебна среда. И бе най-красивото цвете сред бетон и забързани хора. Жълтият му цвят озаряваше всичко и те приканваше да го видиш. Да споделиш този момент с него, дори и за малко. Да се борите заедно с бетона, недопушените фасове, пукнатините, забързаните хора с празни погледи, праха, мръсотията. Следващия път сподели мига с него. И виж красотата, там където никой не е очаквал тя да бъде.